Блог на Мирослав Севлиевски

Политиката не е работно място, а идея, ная която посвещаваш живота си, за да се изплатиш на хората за доверието

Миро, Деси и Мария живеят в центъра на София – на десетина крачки от площад “Славейков”, в стар класически софийски апартамент. Ако искаш да паркираш наоколо, ти трябват железни нерви и няколко часа обикаляне.

Асансьорите са от онези с дървените решетки и тръгват, ако пуснеш монета от 5 стотинки. По тях можеш да се ориентираш за възрастта на кооперацията – почти връстница на столицата.

Живеят тук под наем. Севлиевски още не може да обясни на майка си защо като един отговорен мъж на 39 години не вземе да купи собствено жилище и да “осигури” децата и внуците си.

Той го смята за особен вид свобода – когато не си се вкоренил, винаги имаш вариант да промениш нещо. А практичното му обяснение е, че докато си млад, е по-добре да даваш парите си за пътуване, отколкото за застроена площ. Да обикаляш света с най-близките си хора, това е неговият начин да им осигури интересен живот.
Посрещат те с отворена врата и някъде отвътре Севлиевски вика “влизай и се настанявай”. А той, разбира се, говори по телефона. Хората, които често са край него, ще се закълнат веднага, че това е естественото му състояние. Ако видите Севлиевски без телефон на ухото, значи нещо не е наред. Тези пък, с които работи, веднага ще ви кажат, че има навик да звънне посред нощ и бодро да те попита “нали не спиш”, защото има нещо много важно да сподели или да поръча.
Мария, разбира се, идва да каже добър ден на гостите и да попита как пият кафето. След това изчезва някъде и пристига (естествено обута в балетни пантофки) с приготвеното от нея кафе с малко мед. Баща й е впечатлен, че все пак е успяла да намери чинийка, защото е сигурен, че няма как да са останали здрави след опитите й да е “голяма” и изискана домакиня. Иначе Мария е като всяко дете на почти 6 години. Ходи на детска градина, сигурна е, че ще стане балерина, художничка или може би – нещо търсач. Но когато е вкъщи, знае, че е по-добре да е невидима за големите, които винаги са заети с големи дела. Като я питаш, карат ли се мама и татко, тя отговаря сериозно – не, само спорят.
Макар да е роден в Троян, странно е, но Мирослав Севлиевски не пие. И доколкото сочат наблюденията, не харесва и хора, които пият. Но пък пуши като комин на ТЕЦ, може да бъде разпознат в парламента по двете кутии цигари и мобилен телефон, които винаги носи в ръка. Само вкъщи има ограничения – упражнява порока си единствено в стаята, която е определена за кабинет. Но напоследък прилага нечестни практики на убеждаване, за да прикотка Деси да позапалват вечер и в кухнята.
Всъщност сем. Севлиевски са едно обикновено лъчезарно семейство от трима душ, на което съвсем очевидно им е забавно и приятно да живеят заедно.
Пред списание “Плейбой” Севлиевски направи най-големия комплимент, който едн мъж може да направи на жена си. На въпрос как би описал жените, които харесва, той отговори: “Оценявам жените по това дали приличат на съпругата mи, или не. Тя е олицетворение на жената, която харесвам”.

- Какъв е светът на Мирослав Севлиевски извън парламента и политическата сцена?

- Съжалявам, че нямам особени занимания, с които да впечатля аудиторията. Налага се да кажа онова банално изречение, че почти нямам време за “мой свят извън политическата сцена”. Това изобщо не е свързано с факта, че политиката е моя работа, а парламентът – работно място. Всички работещи хора са много заети и имат време колкото да се доберат до вкъщи, да вечерят и да заспят пред телевизора, още преди да са догледали късните новини. Жена ми обича да казва, че вкъщи аз съм гостенин - толкова рядко и за малко се появявам.
По време на кметската кампания в Бургас ходех до София, само за да си взема чисти дрехи. Като наближи датата на вота, дори и за това нямах време – подкарах ги отначало. Деси звънна една вечер и притеснена ми съобщи, че в детската градина поръчали на децата да нарисуват татковците си. Моята дъщеря нарисувала някакъв размазан и неясен образ. Никой баща не би се зарадвал на новината, че детето му дори вече не си спомня как точно изглежда.
Но това е само един щрих от оня свят, за който питате. В никакъв случай не се оплаквам или пък ожалвам “горкото си семейство” Просто нямаме някакъв особен свят, в който живеем аз, Деси и Мария. Казвал съм го и друг път – въпреки вършачката, в която живея и дните ми, които преливат в нощи, и стотиците хора, с които говоря и се срещам всеки ден, аз съм домошар. Имаме много приятели, които аз, както те се оплакват на шега, съм направил свои съмишленици и колеги. Всъщност ние работим. Нашето приятелство е продуктивно – ражда идеи, политика, закони, правила, кампании. Смятам за абсолютна загуба на време – да се подредят едни хора около една маса и да ядат и да пият. Направо ме хващат нервите само от такава мисъл.

- Какво място заемат в живота му семейството – съпруга и дъщеря? Разкажете ни нещо повече за тях?

- Вече май казах най-важното. Деси и Мария са света, в който съм избрал да живея. Знам, че вероятно имат нужда да им отделям повече време, но съм им благодарен, че те се чувстват комфортно в този наш свят. Деси ми помага много. Аз например се изнервям много, когато трябва да пиша. Докато говоря, аз винаги се паля, измислям в ход някакви неща, развивам ги. Деси ми помага да ги напишем, да ги обсъдим. Тя, ме критикува много, разбира се. Коя жена не критикува мъжа си. Казвам ви, ние не се различаваме от никое семейство с малко дете. Забавно ми е, когато Деси иска да е самостоятелно и да върши някакви мъжки неща. Ето, съвсем скоро реши, че трябва да купи една кола от нейна приятелка. Била много хубава, запазена, с двигател на по-висок клас. Съгласих се, нали си е нейно решение. И после, какво?! Отива в сервиза и се оказва, че километражът превъртан няколко пъти. Прекрасна “сделка”. Често се шегуваме с този случай.
Естествено, като всеки баща, ще каза, че Мария е най-готината дъщеря на света. Разбира се, прилича на мен – всички така казват. И май наистина е така – непрекъснато й идват някакви безумни нови идеи, по няколко наведнъж и разгорещено ни убеждава, че това е най-важното на света. И явно сме я деформирали, като непрекъснато я правим свидетел на политически разговори. Наскоро в детската градина направила някаква младежко движение. Не можах точно да разбера “идеологията”, но намеренията им бяха “много добри” и името е Доброта, както Мария обясни.
Дребни неща, нали?! Така живеем. Всички сме приказливи до непоносимост, непрекъснато си разказваме някакви неща, говорим един през друг. Явно нямаме време дори да си доскучеем.

- Къде обичате да почивате, любими места?

- Понеже съм учил география, обичам да пътувам. Обиколил съм много интересни места по света. Няма отново да разказвам историята за това как съм се катерил в планините, как паднах от висока скала и оживях по чудо. И как това не сложи край на планинарстването, но и политиката, която ми изяжда всичкото време. А и напълнях – това се вижда с просто око. Но имах мечта да отида на Антарктида. И съм много щастлив, че това стана. Повечето от пътуванията ми обаче винаги са били свързани с работа. Когато се пенсионирам и имам достатъчно време, съм си обещал, че ще посетя и последния континент, на който не съм стъпвал – Австралия. Любимите ни места са новите – тези, на които не сме били. Снимаме се, обикаляме, после пазим спомените и си разказваме. 

- Какво е вашето хоби?

- Ами нямам хоби. Но май ми се превръща в хоби да обяснявам, че ще си намеря хоби и време за него.

- Обичате ли да спортувате?

- Имаше един виц: Един човек кандидатства за работа в ресторант. Питат го “можете ли да свирите на цигулка”. Той отговаря “не знам, може и да мога, не съм опитвал”. Та и аз, може и да обичам да спортувам, но не знам, защото не съм опитвал напоследък. Разбира се, с катерене и ски се занимавах почти професионално, но това бяха други времена. Зная, че спортът е полезен за здравето, за кондицията, за външния вид, но...

- Как днес се чувства  един политик? Какви качества трябва да притежава?

- Като виновен за всичко се чувства един политик. За годините на прехода у нас се създаде представа, че политиката е мръсна работа и с нея се занимават само крадци, лъжци и некадърници.
Мисля, че и затова се хванах сериозно с тази работа – продължавам да вярвам, че тази представа за политиците трябва да се промени, защото това е вредно за държавата, за обществото, за всеки отделен човек в България. Много е удобно на противниците на демократичната система да представят политиката като форма на организирана престъпност. Така хората повярваха, че нищо не могат да променят, че горе по върховете седят едни идиоти, с единствената цел да източат държавата. Това създаде апатията в обществото, издълба пропаст между елита и гражданите. Побеснявам от това, че сме толкова примирени към развитието на тази тенденция. Но продължавам да вярвам, че и у нас е възможно да се изгради една система за прозрачно функциониране на институциите. Вярвам, че хората ще започнат да правят достоен избор, че в политиката ще влизат все повече хора, които ще работят професионално – по правилата, които са създадени отдавна в цивилизования свят.
Сигурно няма да прозвучи много убедително, но политиката в Българя има нужда преди всичко от честни хора. Само такива могат да преценят възможностите си, ще влагат качества и ентусиазъм, ще работят и ще се развиват. А досега, за съжаление, големият процент още на първия месец си казват “ за какво да се юркам, докато другите крадат”. Вярвам, че това ще се промени, когато цялото ни общество стане политически грамотно и когато хората разберат, че всъщност с гласовете си те управляват държавата и назначават елита.

- Ако имате възможност да промените нещо в социален план откъде бихте започнали?

- От образованието. На пръв поглед изглежда странно, че не казвам пенсиите, здравеопазването, безработицата. Така е, защото аз смятам, че всички злини на нашия преход се коренят в образователната система. Образованието стана лукс и привилегия, а за няколко поколения се превърна в загуба на житейско време. Казах вече за тоталната политическа неграмотност – без оглед дали в парламента или в някоя шивашка фабрика на границата. Тя също е продукт на ужасяващите реформи, които съсипаха образованието. Стотици хиляди млади хора напуснаха държавата, защото тя не им предлага качествено образование, нито легитимна квалификация, нито перспектива. Други заминаха, защото това, което са научили тук не им върши никаква работа след като напуснат училище. Да не говорим, че дори на българска история и литература не се учат децата. А за компютри и съвременни комуникации е направо зловещо да се говори, когато нашето училище се намира още в епохата на печките на дърва и капещите покриви.

- От какво се нуждае една идейна платформа в новото време, за да бъде тя бързо и реално изпълнима?

- Нуждае се от мечти. Така си представям една идейна платформа – като кауза, която събира мислещи и мечтаещи хора. Не ни трябват чудеса, обещани от някого. Трябва сами да повярваме, че на нас е дадено да вдигнем държавата си на крака, за да не мечтаем да я напуснем. Нуждаем се и от нов начен на мислене. Отношението към компютрите действително е една от илюстрациите за разликите между новите и старите политици. Както беше казал един депутат, има хора в парламента, които си ползват компютрите за нощни лампи. Какво можем да очакваме от тях като идеи и предложения, освен издигането на кухи лозунги? Трябва да сме в крачка със света. Да имаме уважение към времето, в което живеем, за да не се окаже утре, че сме останали в миналия век.

- За какво мечтае Мирослав Севлиевски?
- Мечтая за България със самочувствие, със спретнати спокойни хора, които определят съзнанието си не според битието. За България, в която политиката няма чак толкова голямо значение. В която първокурсниците не влизат в университета с мисълта, че така през лятото ще отидат на бригада в чужбина и ще останат там. Мечтая за България в която един истински мъж, който по съдба е просто беден чичо от село, бъхти цял ден като вол, но успява да си нахрани и да си прати децата на училище. Не можем да мечтаем за България, ако нямаме предвид мечтите на този чичо. Ако неговите мечти излязат извън затворения кръг на битието, той ще помечтае и за нещо друго. Проблемът в България е, че простички и полагащи ти се по правото, че си човек неща, много често си остават мечти. Затова работя, за това се паля и за това мечтая - за това да направим така, че дане затваряме хоризонти пред мечтите на хората. Няма как да се оправим, ако само се вторачваме в истината колко е бедна държавата. За да спре да е бедна, трябва да сме смели и предприемчиви.
- Как приемате опонентите си?

- Не бих могъл да си представя работата си без тях. Човек не може да съществува, ако има само съмишленици и симпатизанти. Опонентите са градивния елемент в една кауза, в осъществяването на една идея. Те са най-добрият помощник в живота. Без тях просто не знаеш дали си прав и дали не си объркал посоката, мястото и времето.

- Умеете ли да понасяте поражения?

- Не сие спомням да съм бил побеждаван, но поражения имам и сигурно ще имам. Обиден и засегнат, объркан съм бил. Политиката е лицемерно занимание, когато повярваш, че всички са добронамерени и не се опитват да ти изтеглят черджето под краката, неизменно търпиш удари. Но за толкова години мисля, че познавам добре маниера на родната политическа класа. Разбира се, компроматът с яхтения скандал беше голям удар за мен. Не защото е разкрил някое тайно кътче от заниманията ми, не – аз живея на показ и нищо не крия, защото така и така в Бъллгария всичко се вижда и научава. Бях неподготвен за силата, с която може да те омаскари едно такова нещо. Още не знам кой и защо подготви и осъществи този сценария. Не знам кой спечели от това.

- Какви политически партньори харесвате?

- Човек иска, но никога не е в състояние да си избира нито партньорите, нито враговете. Но иначе най ми е лесно да работя с коректни, ентусиазирани, хората с идея, която не сменят на всяко събуждане, според посоката на политическия вятър. Не харесвам равните и предвидими хора, макар че с такива сигурно се работи по-лесно. Не понасям хората, които приемат политиката като работно място – идваш в 9 и си отиваш в 5 часа.

- Малко или много време е един мандат за един политик?

- Мандатният политик е като “съботния баща” – взема детето веднъж месечно за уикенда и за една седмица през някоя ваканция. Не може да си политик, само ако имаш мандат в парламента. Това е грешката на нашия преход – политиката се разбира единствено като форма на депутатско място, с което получаваш и 4 години власт. Политиката е идея, на която посвещаваш живота си, за да изплатиш доверието, което са ти дали хората. Един мандат е време достатъчно да се омаскариш и не винаги достатъчно да победиш.

Сп. “Виржиния” – Бургас, 15 декември 2003 г.