БЪЛГАРСКИЯТ ВОЙН
28 Април 2004 г., публикувано в Архив
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Винаги съм казвал, че когато става въпрос за успешна България, партизанщината е излишна. А когато тази национална кауза е свързана с човешки живот и с достойнството на нацията, никой политик и никоя партия нямат право да се надпреварват в печеленето на дивиденти или с премерване на рейтинги. Казвам това, защото още когато се разбра, че българският президент е в Ирак, се чуха гласове: “Това е личен PR на гърба на държавата, Първанов даде старт на предизборната агитация” и други подобни.
Държавният глава направи единствено верния и избор: да окуражи рейнджърите лично. Да разсее неясните и объркани сигнали, които летят към тях от разтревожени роднини, от спорещи политици, от обърканата комуникация между държавните ведомства.
Затова отново ще поздравя българския президент Георги Първанов, че събра кураж и замина в Кербала, за да чуят от него бойците ни там, че родината и политиците са единни и отговорни, когато вземат решения за мисията им в Ирак и за живота на всеки от тях.
Някой от името на всички ни трябваше да изрази общата национална гордост от факта, че бойците ни единствени не отстъпиха от позициите си, за разлика от мнозина други, по време на трагичните великденски събития. Гордост от традицията, че български войник не е имал и няма загубена битка.
Българските рейнджъри в Кербала не са обикновени военни, които изпълняват международна мисия за определен срок и под чуждо командване. Те са най-публичните български посланици, по чиито дела светът съди за България. Тяхната мисия не е кротката дипломация, свряна в сигурен кабинет. Българските воини имат тежката задача да докажат, че освен с оръжие, могат да пазят мира и с мисъл за бъдещето. Да убедят местните хора – там, под куршумите и гранатите, че страната им ще бъде опазена и възстановена.
Затова смятам, че пътуването на президента Първанов до Кербала стори това, което трябваше да направим всички: политици от всякакви цветове, депутати, министри, институции и общество. Увери бойците ни, че не са сами, че държавата им дължи благодарност.
А пък нашата задача е да се обединим, за да “разширим” мандата на мисията ни в Ирак. Не с хора и оръжие, а с хуманитарна помощ, от каквато децата на Кербала имат нужда. Пролятата кръв не ни позволява да си играем с емоциите на обществото.
Никой не може да отрече и ясните външнополитически сигнали, които разпрати по света посещението на президента Първанов. Всички световни агенции отразиха събитието, ясно се чу позицията на България. Чуха я чуждестранните ни партньори, иракчаните.
Чуха я и българите, на които ние, политиците, трябва да обещаем да направим всичко възможно за тяхната сигурност, да сме единни и силни, когато редим дневния ред на тяхната тежка мисия в Ирак.
В. “Труд”, 28 април 2004 г.
Винаги съм казвал, че когато става въпрос за успешна България, партизанщината е излишна. А когато тази национална кауза е свързана с човешки живот и с достойнството на нацията, никой политик и никоя партия нямат право да се надпреварват в печеленето на дивиденти или с премерване на рейтинги. Казвам това, защото още когато се разбра, че българският президент е в Ирак, се чуха гласове: “Това е личен PR на гърба на държавата, Първанов даде старт на предизборната агитация” и други подобни.
Държавният глава направи единствено верния и избор: да окуражи рейнджърите лично. Да разсее неясните и объркани сигнали, които летят към тях от разтревожени роднини, от спорещи политици, от обърканата комуникация между държавните ведомства.
Затова отново ще поздравя българския президент Георги Първанов, че събра кураж и замина в Кербала, за да чуят от него бойците ни там, че родината и политиците са единни и отговорни, когато вземат решения за мисията им в Ирак и за живота на всеки от тях.
Някой от името на всички ни трябваше да изрази общата национална гордост от факта, че бойците ни единствени не отстъпиха от позициите си, за разлика от мнозина други, по време на трагичните великденски събития. Гордост от традицията, че български войник не е имал и няма загубена битка.
Българските рейнджъри в Кербала не са обикновени военни, които изпълняват международна мисия за определен срок и под чуждо командване. Те са най-публичните български посланици, по чиито дела светът съди за България. Тяхната мисия не е кротката дипломация, свряна в сигурен кабинет. Българските воини имат тежката задача да докажат, че освен с оръжие, могат да пазят мира и с мисъл за бъдещето. Да убедят местните хора – там, под куршумите и гранатите, че страната им ще бъде опазена и възстановена.
Затова смятам, че пътуването на президента Първанов до Кербала стори това, което трябваше да направим всички: политици от всякакви цветове, депутати, министри, институции и общество. Увери бойците ни, че не са сами, че държавата им дължи благодарност.
А пък нашата задача е да се обединим, за да “разширим” мандата на мисията ни в Ирак. Не с хора и оръжие, а с хуманитарна помощ, от каквато децата на Кербала имат нужда. Пролятата кръв не ни позволява да си играем с емоциите на обществото.
Никой не може да отрече и ясните външнополитически сигнали, които разпрати по света посещението на президента Първанов. Всички световни агенции отразиха събитието, ясно се чу позицията на България. Чуха я чуждестранните ни партньори, иракчаните.
Чуха я и българите, на които ние, политиците, трябва да обещаем да направим всичко възможно за тяхната сигурност, да сме единни и силни, когато редим дневния ред на тяхната тежка мисия в Ирак.
В. “Труд”, 28 април 2004 г.