ПОЛИТИЧЕСКИЯТ “ДУНАВ МОСТ” 2 МОЖЕ ДА БЪДЕ ПОСТРОЕН С НОВИ ЗАКОНИ
13 Март 2004 г., публикувано в Архив
Пътят на България към модерния свят изисква не наливане на бетон, а демократични правила
Мирослав Севлиевски
Вотът на недоверие към правителството не беше нищо друго, освен подмяна на истинския политически дебат за България. Този вот на недоверие беше доказателство, че тези, които го внасят и тези, които го защитават, не знаят кой дебат е важен за обществото и за държавата. Този вот беше внесен, заради големия страх на старите партии да започнат най-после да правят големите закони, за които са ни пратили българите в парламента. Това са законите, които ще построят политическия Дунав мост 2, който ще изведе България към модерния свят, но и който ще свърже нас, депутатите, с обществото, чието доверие харчим.
Тези, които защитават такъв вот, се страхуват, че няма как да не гласуваме закона за референдумите – който осигурява конституционното право на българите да определят сами дневния си ред, а ние само да го изпълняваме. Страх, че ще трябва да гласуваме етичния кодекс, който ще направи публични парите и действията на политиците. Страх, че ще трябва да гласуваме избирателния кодекс, без който обещанията ни, че ще осигурим на хората мажоритарни избори, в които те ще гласуват за личности, а не за анонимни партийни листи.
Това е страхът от основите на новия български политически мост на партийните централи към обществото. Защото това са единствено верните правила за функциониране на демократичния политически модел и наше основание да продължаваме да работим в сградата на парламента.
Същият е страхът и на тези, които твърдят, че прегрупирането в Народното събрание е подмяна на вота на българите. Подмяната на електоралния вот е най-удобното политическо клише, с което се подменят не гласовете на избирателите, а темите, по които ние тук сме длъжни да работим. Подмяна на вота е поредният лозунг, зад който партиите се опитват да оправдаят бездействието си.
Защо вотът не е подменен? Защото изборите са пропорционални, но гласовете на хората трябва да се защитават мажоритарно – от всеки един депутат, независимо с какъв цвят на бюлетината е получил право да бъде в тази сграда.
Вотът е делегиране на права от гражданите да бъдат защитавани техните интереси. Така пише в българската конституция. Според нея всеки от нас, независимо от партийната листа, с която е влязъл, е народен представител на всеки един българин.
Преди време казах, че едно от достиженията на българския политически модел след изборите през 2001 година е, че партиите спряха да се мразят. За съжаление този процес не успя да се трансформира в градивна енергия. Очаквах, след като стихна омразата между тях, партиите да започнат да се конкурират, но това не стана. Просто на пазара на политически идеи не само че няма конкуренция, но няма и идеи. Не се сбъдна и предположението, че заявилите готовност да се променят партии, ще родят едно мнозинство, което ще модернизира България. Което ще знае какво да прави с държавата, след като свършат задължителните поправки в законодателството, свързани с присъединяването ни към ЕС и НАТО.
Под такова мнозинство аз разбирам всички депутати, които независимо от своето партийно членство и идеологически разбирания, когато се касае за модернизацията на България, се обединяват. Българските проблеми не са нито сини, нито червени, нито жълти или на райета. И те би трябвало да бъдат решавани от всички. Проблемът днес, почти три години след изборите, е, че има отказ тези общи проблеми да бъдат формулирани, за да се търси обща воля за решаването им.
Хората гласуваха за това – всички депутати да променят политическия модел, да го направят модерен и ефективен. Хората гласуваха за това партиите да не харчат анонимни пари и да се отчитат за всяка стотинка, за всяко решение и действие. Хората гласуваха за това да напишем такива закони, които ще променят България. Закони, които ще дават право на българите да знаят как се вземат политическите решения, кой ги изпълнява и дали не се поставя над законите. Хората гласуваха за нови правила в политиката, в икономиката, в отношенията държава-общество.
Всеки който работи за това, може да е убеден, че защитава, а не подменя вота. Защитата на този вот може да стане, само ако изпълняваме обещанията и програмите си и ако коалираме партийните си различия по конкретните проблеми на обществото. Отказът от тази цел и коалиция е подмяна на вота.
Изборите догодина няма как да се сравняват с всички проведени досега в годините на прехода. Това ще са избори за политически сили и личности, които ще напишат правилника за движение на българите в реалния модерен свят, в който важат правилата, а не привилегиите.
Вместо да седнем и да се ожалваме над резултатите от ниския рейтинг на властта – без значение дали тя е парламент, правителство или която и да е от големите партийни централи, трябва да спрем си губим времето и да браним старите правила.
Според тези стари правила споменатите по-горе властови центрове предпочитат да се позовават на законността, само когато тя може да оправдае поредния им политически гаф, партиен скандал или чиновническо безхаберие.
Създаването на парламентарната група “Новото време” няма нищо общо с традиционните за българската политика пазарлъци и вражди. Създадохме група, точно защото не искаме да губим енергия и време в безсмислени кавги и спорове. Искаме политиката в България да не бъде лоша дума, а политиците да не са синоним на кариеризъм и корупция.
Изборите догодина ще са за бъдеща България и то не за един мандат напред. А сега е време за производство на политическото бъдеще. Ама бъдеще не за “Позитано”, “Врабча” или “Раковска”, а за онзи политически модел, който ще осигури закони и правила за всички в държавата.
Задължението на днешния парламент е да построи “Дунав мост 2”. Политическият мост на България с модерния свят. И да не се вайкаме и страхуваме, че може да не сме ние, които ще минат първи по този мост, а ясно да си дадем сметка, че на нас е паднала грижата да го построим.
И не бива и минута да губим, а да започнем със създаването на правилата, по които той ще бъде изграден.
Става дума не за бетон и за заварки, а да гласуваме изключително важните закони, които да допълнят правилата, по които играе властта. Без тази опорна точка не би могло да започне новото политическо строителство. Затова Новото време внесе и ще внася закони, които ще задължат политическите играчи да се подчиняват на правилата, задължителни за всички граждани. Ако законите продължават да делят държавата на властимащи и властнямащи, доверието на хората ще продължи да спада, докато стигне до окончателното отрицание на избрания преди 15 години модел за демократично развитие на България.
Нашият шанс е именно във волята, която ще покажем, че сме в състояние да решим проблемите на държавата и обществото – поне тези, които произтичат от конституционните ни задължения. Основите на политическия Дунав мост 2 са избирателният кодекс, законът за политическите партии, закона за имуществото на публичните личности и висши чиновници, закон за лобизма, етичният кодекс и закона за референдумите и всички внесени вече проекти, които допълват задълженията на придобилите някаква власт и за правилата, по които тя не е привилегия, а служба.
Тези закони отговарят на най-мощно изказаните от обществото несъгласия с политическата класа. Те регламентират финансирането на партиите и прозрачното им функциониране. Те пренареждат участието в избори, като премахват привилегията на големите политически формации да изземат правото на избирателите да подредят списъка с 240 депутати, които решават съдбините на държавата. Те задължават всички депутати, министри, кметове и чиновници публично да извършват всички операции с имущество, независимо дали то е тяхно лично, или държавно. Ограничават се и ходаите и хадатайствата.
Тези закони най-сетне уреждат и информационната връзка с обществото – публичността, която е записана в конституцията, с правото на народа да е суверен. И като такъв той има право на всичката информация, собственост на държавата и общините. Тази информационна връзка е основният елемент от новата политическа инфраструктура.
По отношението към тези законопроекти много лесно можем да се преброим кои от нас искат да работят и кои са отговорни за загубата на българско време.
Политическият “Дунав мост 2” не е бетонна конструкция, по която повече камиони да пътуват до Европа. Той е в политическите правила, без които държавата ни не би могла да докаже, че заслужава мястото си в клуба на развитите страни.
Изборите догодина ще бъдат за бъдещето, а не за миналото. Затова ние трябва да разчистим затлаченото от носталгия и лозунги политическо пространство. Нашата роля сега може и да не е историческа, а техническа, но без това наше усилие краят на прехода ще се отлага дотогава, докогато старият и изчерпан начин на партийно функциониране не се срути сам. А с него - и надеждите ни да настигнем развитите страни.
В. “Монитор”, 13 март 2004 г.
Мирослав Севлиевски
Вотът на недоверие към правителството не беше нищо друго, освен подмяна на истинския политически дебат за България. Този вот на недоверие беше доказателство, че тези, които го внасят и тези, които го защитават, не знаят кой дебат е важен за обществото и за държавата. Този вот беше внесен, заради големия страх на старите партии да започнат най-после да правят големите закони, за които са ни пратили българите в парламента. Това са законите, които ще построят политическия Дунав мост 2, който ще изведе България към модерния свят, но и който ще свърже нас, депутатите, с обществото, чието доверие харчим.
Тези, които защитават такъв вот, се страхуват, че няма как да не гласуваме закона за референдумите – който осигурява конституционното право на българите да определят сами дневния си ред, а ние само да го изпълняваме. Страх, че ще трябва да гласуваме етичния кодекс, който ще направи публични парите и действията на политиците. Страх, че ще трябва да гласуваме избирателния кодекс, без който обещанията ни, че ще осигурим на хората мажоритарни избори, в които те ще гласуват за личности, а не за анонимни партийни листи.
Това е страхът от основите на новия български политически мост на партийните централи към обществото. Защото това са единствено верните правила за функциониране на демократичния политически модел и наше основание да продължаваме да работим в сградата на парламента.
Същият е страхът и на тези, които твърдят, че прегрупирането в Народното събрание е подмяна на вота на българите. Подмяната на електоралния вот е най-удобното политическо клише, с което се подменят не гласовете на избирателите, а темите, по които ние тук сме длъжни да работим. Подмяна на вота е поредният лозунг, зад който партиите се опитват да оправдаят бездействието си.
Защо вотът не е подменен? Защото изборите са пропорционални, но гласовете на хората трябва да се защитават мажоритарно – от всеки един депутат, независимо с какъв цвят на бюлетината е получил право да бъде в тази сграда.
Вотът е делегиране на права от гражданите да бъдат защитавани техните интереси. Така пише в българската конституция. Според нея всеки от нас, независимо от партийната листа, с която е влязъл, е народен представител на всеки един българин.
Преди време казах, че едно от достиженията на българския политически модел след изборите през 2001 година е, че партиите спряха да се мразят. За съжаление този процес не успя да се трансформира в градивна енергия. Очаквах, след като стихна омразата между тях, партиите да започнат да се конкурират, но това не стана. Просто на пазара на политически идеи не само че няма конкуренция, но няма и идеи. Не се сбъдна и предположението, че заявилите готовност да се променят партии, ще родят едно мнозинство, което ще модернизира България. Което ще знае какво да прави с държавата, след като свършат задължителните поправки в законодателството, свързани с присъединяването ни към ЕС и НАТО.
Под такова мнозинство аз разбирам всички депутати, които независимо от своето партийно членство и идеологически разбирания, когато се касае за модернизацията на България, се обединяват. Българските проблеми не са нито сини, нито червени, нито жълти или на райета. И те би трябвало да бъдат решавани от всички. Проблемът днес, почти три години след изборите, е, че има отказ тези общи проблеми да бъдат формулирани, за да се търси обща воля за решаването им.
Хората гласуваха за това – всички депутати да променят политическия модел, да го направят модерен и ефективен. Хората гласуваха за това партиите да не харчат анонимни пари и да се отчитат за всяка стотинка, за всяко решение и действие. Хората гласуваха за това да напишем такива закони, които ще променят България. Закони, които ще дават право на българите да знаят как се вземат политическите решения, кой ги изпълнява и дали не се поставя над законите. Хората гласуваха за нови правила в политиката, в икономиката, в отношенията държава-общество.
Всеки който работи за това, може да е убеден, че защитава, а не подменя вота. Защитата на този вот може да стане, само ако изпълняваме обещанията и програмите си и ако коалираме партийните си различия по конкретните проблеми на обществото. Отказът от тази цел и коалиция е подмяна на вота.
Изборите догодина няма как да се сравняват с всички проведени досега в годините на прехода. Това ще са избори за политически сили и личности, които ще напишат правилника за движение на българите в реалния модерен свят, в който важат правилата, а не привилегиите.
Вместо да седнем и да се ожалваме над резултатите от ниския рейтинг на властта – без значение дали тя е парламент, правителство или която и да е от големите партийни централи, трябва да спрем си губим времето и да браним старите правила.
Според тези стари правила споменатите по-горе властови центрове предпочитат да се позовават на законността, само когато тя може да оправдае поредния им политически гаф, партиен скандал или чиновническо безхаберие.
Създаването на парламентарната група “Новото време” няма нищо общо с традиционните за българската политика пазарлъци и вражди. Създадохме група, точно защото не искаме да губим енергия и време в безсмислени кавги и спорове. Искаме политиката в България да не бъде лоша дума, а политиците да не са синоним на кариеризъм и корупция.
Изборите догодина ще са за бъдеща България и то не за един мандат напред. А сега е време за производство на политическото бъдеще. Ама бъдеще не за “Позитано”, “Врабча” или “Раковска”, а за онзи политически модел, който ще осигури закони и правила за всички в държавата.
Задължението на днешния парламент е да построи “Дунав мост 2”. Политическият мост на България с модерния свят. И да не се вайкаме и страхуваме, че може да не сме ние, които ще минат първи по този мост, а ясно да си дадем сметка, че на нас е паднала грижата да го построим.
И не бива и минута да губим, а да започнем със създаването на правилата, по които той ще бъде изграден.
Става дума не за бетон и за заварки, а да гласуваме изключително важните закони, които да допълнят правилата, по които играе властта. Без тази опорна точка не би могло да започне новото политическо строителство. Затова Новото време внесе и ще внася закони, които ще задължат политическите играчи да се подчиняват на правилата, задължителни за всички граждани. Ако законите продължават да делят държавата на властимащи и властнямащи, доверието на хората ще продължи да спада, докато стигне до окончателното отрицание на избрания преди 15 години модел за демократично развитие на България.
Нашият шанс е именно във волята, която ще покажем, че сме в състояние да решим проблемите на държавата и обществото – поне тези, които произтичат от конституционните ни задължения. Основите на политическия Дунав мост 2 са избирателният кодекс, законът за политическите партии, закона за имуществото на публичните личности и висши чиновници, закон за лобизма, етичният кодекс и закона за референдумите и всички внесени вече проекти, които допълват задълженията на придобилите някаква власт и за правилата, по които тя не е привилегия, а служба.
Тези закони отговарят на най-мощно изказаните от обществото несъгласия с политическата класа. Те регламентират финансирането на партиите и прозрачното им функциониране. Те пренареждат участието в избори, като премахват привилегията на големите политически формации да изземат правото на избирателите да подредят списъка с 240 депутати, които решават съдбините на държавата. Те задължават всички депутати, министри, кметове и чиновници публично да извършват всички операции с имущество, независимо дали то е тяхно лично, или държавно. Ограничават се и ходаите и хадатайствата.
Тези закони най-сетне уреждат и информационната връзка с обществото – публичността, която е записана в конституцията, с правото на народа да е суверен. И като такъв той има право на всичката информация, собственост на държавата и общините. Тази информационна връзка е основният елемент от новата политическа инфраструктура.
По отношението към тези законопроекти много лесно можем да се преброим кои от нас искат да работят и кои са отговорни за загубата на българско време.
Политическият “Дунав мост 2” не е бетонна конструкция, по която повече камиони да пътуват до Европа. Той е в политическите правила, без които държавата ни не би могла да докаже, че заслужава мястото си в клуба на развитите страни.
Изборите догодина ще бъдат за бъдещето, а не за миналото. Затова ние трябва да разчистим затлаченото от носталгия и лозунги политическо пространство. Нашата роля сега може и да не е историческа, а техническа, но без това наше усилие краят на прехода ще се отлага дотогава, докогато старият и изчерпан начин на партийно функциониране не се срути сам. А с него - и надеждите ни да настигнем развитите страни.
В. “Монитор”, 13 март 2004 г.