ПРИНЦИПИ И ПРАКТИКИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА АЛХИМИЯ
22 Май 2003 г., публикувано в Архив
Или седем прости начина да превърнеш енергията и достойнството в умора и отчаяние
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Мирослав Севлиевски е роден на 18 януари 1965 г. в Троян. Завършил е география в СУ "Св. Климент Охридски". Един от създателите на Групата за натиск на Новото време. Член на Политическия съвет на НДСВ и на парламентарната комисия по вътрешна сигурност. Депутат от Бургаския многомандатен район. Координатор на дискусионен клуб "Новото време", иницииран 22-ма депутати от НДСВ. Един от героите на яхтения компромат от МВР-доноса.
Вече почти месец името ми е замесено в унизителен скандал и се подмята поне по пет пъти дневно във всички вестници, радиа и телевизии. Защото, твърди се в сценария, съм бил на безплатен обяд на яхта и докато съм гледал "Формула 1" заедно с двама министри, някой човек със съмнителен бизнес нещо очаквал от нас. Но да не припомням сюжета, едва ли е останал някой в страната, който да не е разбрал и да не се е почувствал обиден от факта, че "и тия са като ония - пак същата история…"
Като човек, който се занимава с политика от години, не бих могъл да подмина анализа на случай от такъв калибър, дори името ми да не беше замесено в него.
Защото в яхтения компромат изкристализират всички характеристики на политическата уродливост, която се опитва да се случи през последните 13 години.
Демокрацията в България има своите успехи и своите трудно извоювани победи. Но има и своите уязвими места - и може би днес те са повече, отколкото в еуфоричните дни на 1989 - 90 г. Каква е разликата? Тогава се говореше за идване на танкове. Днес, пак под сурдинка, се говори за идване на "твърдата ръка". Тогава имаше добри и лоши и си въобразявахме, че се разпознаваме лесно, та даже по това кой носи брада и скача на площада. Днес пак много се говори за добри и лоши, но най-вече се говори за сценаристи. И тогава, и сега има същите твърди глави, които органично не приемат думата демокрация, но умеят да жонглират с компромати.
Докато ентусиастите се сражаваха на полето на идеите и принципите, един огромен по мащаб Апарат успя бързо да преглътне първоначалния си стрес от смяната на властта. И изведнъж в зората на демокрацията се оказа, че можело да се скрият нови сиви пазари, контрабандни канали, куфарчета с пари, джипове, мутробарокови къщи… Десет години по-късно схемата е бетонирана.
Как се случи мащабът на подобна демагогия? Ами по смазаните правила на същия опростен пропаганден механизъм, който десетилетия наред ни вбиваше в главите, че е справедливо всички да сме равни, а някои и по-равни. Същата пропаганда само леко смени чарковете и привидно хаотично завъртя кречеталото, което в последните дни стигна до абсурда умни и начетени иначе хора да величаят 19-майските превратаджии.
Убеден съм, че целта на този сценарий е една - да се превърне положителната енергия на българите в онази умора и безразличие, които правят от инициативния човек с достойнство лесно манипулируема пионка.
Какво ни казват хвалебствията по адрес на преврата от 19 май? Какво ни казва странното съвпадение на яхтения скандал с избилите отвсякъде призиви за "твърда ръка"?
1. Че е излишно и безсмислено да гласуваме, защото партиите са вредни и само в хунтата е спасението на народа.
2. Че е излишно и безсмислено да забогатееш дори по съвършено прозрачен и ясен начин, защото всички богати са мошеници.
3. Че е излишно и безсмислено да си политик, защото е ужасно лесно да те омаскарят.
4. Че е излишно и безсмислено да имаш идеи, защото всички идеи са окупирани.
5. Че е излишно и безсмислено да искаш промяна, защото тя, Промяната, винаги е измислена и режисирана в нечий кабинет - и 14 декември, и СДС, и януари '97-а, и връщането на Симеон. И ако протестираш, добре е да знаеш, че някой "голям брат" е измислил твоя протест, за да го използва за собствени цели.
6. Че е излишно и безсмислено да искаш свобода на словото, защото вестниците принадлежат не на своите читатели и създатели, а на същите задкулисни играчи, които плетат интриги в сянка.
7. Че беззаконието е естественото състояние на нещата: крадат, грабят и убиват посред бял ден, защото това е то демокрация; нали това искахте?*
Така, благодарение на това умение да трансформираш енергията в умора, не се състоя политическият дебат, от който нацията толкова се нуждаеше. Така се разми и бленуваната от мнозина истинска национална доктрина. Загуби се дори спецификата на левите и десни политически организации в България. Защото старите партии превръщаха подтискащата поговорка "Кучетата си лаят, керванът си върви" в националната специфика.
Междувременно вървеше игра на народна топка между сини и червени, в която дори "демокрацията е в опасност" звучеше като "Добър ден". Нека да признаем - въпреки безспорната демократичност на изборите в последните години, старите партии се чувстваха уютно дори в занятието да си опонират, защото рано или късно топката се връщаше при тях. Част от твърдоглавите се обезцветиха политически, мафията закрепна, а на публиката й омръзна да мести глава в посока от едното поле към другото. (А Косьо Самоковеца с "гражданската позиция" продава ли, продава картофи.)
Политиката е скучна игра, докато не излязат личностите - личностите с мисия, личностите без суфльори, личностите с хъс да променят нещата. Точно това се случи на парламентарните избори преди две години.
Да, сред личностите в НДСВ имаше и откровени недоразумения. Направени са и грешни ходове. Но трудно, болезнено и с много шум по трасето нещата действително се променят. Променя се философията на новата българска история. На наглостта на цитираните нахалост фрази от учебниците по политология и имагинерните перспективи, които старите продаваха на електората на час по лъжичка.
Променя се именно онази изкривена в същността си демокрация, която допусна незаконното забогатяване на малцина за сметка на всички. Променя се времето на легализираните мутри. На куфарчетата от митниците към партийните централи.
Тук твърдоглавите се размърдват: защото много боли, когато се изчисляват големи загуби от противозаконна дейност. Защото още повече боли, когато в главите на твърдоглавите прониква ясната истина, че оттук нататък ще е така. Че философията народът да гледа народна топка, докато политиката си гледа корупцията, се сменя с правилата на истинската демокрация и справедливата пазарна икономика.
И тогава в ход е пусната въпросната политическа алхимия. За да се случва демагогията обаче, е необходимо да се поддържа публичен образ на "мафията", зад който да се крият истинските кукловоди. Това е единственият им шанс да изброят някаква временна индулгенция. Във всеки различен момент е необходимо да се намират най-удобните мишени, върху които да се проектира митичният образ на мафията. Така че конструкциите от минали години да се преповтарят и укрепват; да се сочи с пръст към нови имена, докато истината потъне дълбоко и неоткриваемо под плетеницата от интриги. и тук схемата е простичка: за да се забърка тази манджа, са необходими няколко съставки: човек със съмнителен бизнес; министър, или по-добре двама; депутат и някой по-мистериозен субект, върху който да се лепне етикета "сив кардинал" или "задграничен вуйчо" (нов Дойнов).
За да се хваща публиката на номера с фалшивите патици, е също така много важно да ни привикнат да съдим за хората по думите, които някой друг изрича по техен адрес. Затова пред очите ни всекидневно се редактира Новият завет: "По делата им ще ги познаете". Не, този принцип не отърва на твърдоглавците, които се борят всичко да си остане по старому. Затова правят всичко възможно да скрият делата и да ни накарат да живеем единствено от и чрез думите.
Авторите на сценария използват за илюстрация логично разработени асоциации: Яхта-богат; богат-крадец; политик-лъжец; компромат-оставка; оставка-достойнство. Фактът, че обществото не получава ясни отговори по тази макар и проста схема, някак остава встрани. Започва да звучи кулминацията за твърдата ръка. Това е пропагандата, с която се опитват да зомбират обществото: "Ако кормилото е в твърда ръка, лодката ще издържи на всякакъв ураган. Няма оправия, време е да дойдат силните мъже със здравите ръце, 19 май не бил срамна дата в историята, а напротив…"
Много ми се иска да кажа с ръка на сърцето: "Този номер няма да мине". Но не съм вече толкова убеден. Оптимизмът (не този, който е вроден, а този, който сам си си изградил върху рационална основа) трудно се постига и лесно се губи. Опитвам се да не загубя своя. Търся компромата, когато след Великденската литургия в Троян ме спря една възрастна съседка на нашите и съвършено безцеремонно ме шляпна със следното разсъждение: "Ти, момче, се благодари, че не са те снимали с някоя жена, та да ти развалят семейството. Щото политиката си е политика, ама без семейство си заникъде." Че е права, права е. Като се замисля, може би пък трябва да благодаря на политическите алхимици задето мислят толкова еднопланово…
* Като че ли единственото засега спасение от този сценарий е в единичните прояви на живителния български инат. Инатът на бай Хасан да превърне орехите в печеливш бизнес, или инатът на баба Гинка, съседката на Емил Кошлуков, която половин час се борила да накара полицията да дойде да види обраното му жилище, и накрая едва ли не трябвало да се почувства виновна, че звъни на “166”. (бел. моя)
В. “Монитор”, 22 май 2003 г.
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Мирослав Севлиевски е роден на 18 януари 1965 г. в Троян. Завършил е география в СУ "Св. Климент Охридски". Един от създателите на Групата за натиск на Новото време. Член на Политическия съвет на НДСВ и на парламентарната комисия по вътрешна сигурност. Депутат от Бургаския многомандатен район. Координатор на дискусионен клуб "Новото време", иницииран 22-ма депутати от НДСВ. Един от героите на яхтения компромат от МВР-доноса.
Вече почти месец името ми е замесено в унизителен скандал и се подмята поне по пет пъти дневно във всички вестници, радиа и телевизии. Защото, твърди се в сценария, съм бил на безплатен обяд на яхта и докато съм гледал "Формула 1" заедно с двама министри, някой човек със съмнителен бизнес нещо очаквал от нас. Но да не припомням сюжета, едва ли е останал някой в страната, който да не е разбрал и да не се е почувствал обиден от факта, че "и тия са като ония - пак същата история…"
Като човек, който се занимава с политика от години, не бих могъл да подмина анализа на случай от такъв калибър, дори името ми да не беше замесено в него.
Защото в яхтения компромат изкристализират всички характеристики на политическата уродливост, която се опитва да се случи през последните 13 години.
Демокрацията в България има своите успехи и своите трудно извоювани победи. Но има и своите уязвими места - и може би днес те са повече, отколкото в еуфоричните дни на 1989 - 90 г. Каква е разликата? Тогава се говореше за идване на танкове. Днес, пак под сурдинка, се говори за идване на "твърдата ръка". Тогава имаше добри и лоши и си въобразявахме, че се разпознаваме лесно, та даже по това кой носи брада и скача на площада. Днес пак много се говори за добри и лоши, но най-вече се говори за сценаристи. И тогава, и сега има същите твърди глави, които органично не приемат думата демокрация, но умеят да жонглират с компромати.
Докато ентусиастите се сражаваха на полето на идеите и принципите, един огромен по мащаб Апарат успя бързо да преглътне първоначалния си стрес от смяната на властта. И изведнъж в зората на демокрацията се оказа, че можело да се скрият нови сиви пазари, контрабандни канали, куфарчета с пари, джипове, мутробарокови къщи… Десет години по-късно схемата е бетонирана.
Как се случи мащабът на подобна демагогия? Ами по смазаните правила на същия опростен пропаганден механизъм, който десетилетия наред ни вбиваше в главите, че е справедливо всички да сме равни, а някои и по-равни. Същата пропаганда само леко смени чарковете и привидно хаотично завъртя кречеталото, което в последните дни стигна до абсурда умни и начетени иначе хора да величаят 19-майските превратаджии.
Убеден съм, че целта на този сценарий е една - да се превърне положителната енергия на българите в онази умора и безразличие, които правят от инициативния човек с достойнство лесно манипулируема пионка.
Какво ни казват хвалебствията по адрес на преврата от 19 май? Какво ни казва странното съвпадение на яхтения скандал с избилите отвсякъде призиви за "твърда ръка"?
1. Че е излишно и безсмислено да гласуваме, защото партиите са вредни и само в хунтата е спасението на народа.
2. Че е излишно и безсмислено да забогатееш дори по съвършено прозрачен и ясен начин, защото всички богати са мошеници.
3. Че е излишно и безсмислено да си политик, защото е ужасно лесно да те омаскарят.
4. Че е излишно и безсмислено да имаш идеи, защото всички идеи са окупирани.
5. Че е излишно и безсмислено да искаш промяна, защото тя, Промяната, винаги е измислена и режисирана в нечий кабинет - и 14 декември, и СДС, и януари '97-а, и връщането на Симеон. И ако протестираш, добре е да знаеш, че някой "голям брат" е измислил твоя протест, за да го използва за собствени цели.
6. Че е излишно и безсмислено да искаш свобода на словото, защото вестниците принадлежат не на своите читатели и създатели, а на същите задкулисни играчи, които плетат интриги в сянка.
7. Че беззаконието е естественото състояние на нещата: крадат, грабят и убиват посред бял ден, защото това е то демокрация; нали това искахте?*
Така, благодарение на това умение да трансформираш енергията в умора, не се състоя политическият дебат, от който нацията толкова се нуждаеше. Така се разми и бленуваната от мнозина истинска национална доктрина. Загуби се дори спецификата на левите и десни политически организации в България. Защото старите партии превръщаха подтискащата поговорка "Кучетата си лаят, керванът си върви" в националната специфика.
Междувременно вървеше игра на народна топка между сини и червени, в която дори "демокрацията е в опасност" звучеше като "Добър ден". Нека да признаем - въпреки безспорната демократичност на изборите в последните години, старите партии се чувстваха уютно дори в занятието да си опонират, защото рано или късно топката се връщаше при тях. Част от твърдоглавите се обезцветиха политически, мафията закрепна, а на публиката й омръзна да мести глава в посока от едното поле към другото. (А Косьо Самоковеца с "гражданската позиция" продава ли, продава картофи.)
Политиката е скучна игра, докато не излязат личностите - личностите с мисия, личностите без суфльори, личностите с хъс да променят нещата. Точно това се случи на парламентарните избори преди две години.
Да, сред личностите в НДСВ имаше и откровени недоразумения. Направени са и грешни ходове. Но трудно, болезнено и с много шум по трасето нещата действително се променят. Променя се философията на новата българска история. На наглостта на цитираните нахалост фрази от учебниците по политология и имагинерните перспективи, които старите продаваха на електората на час по лъжичка.
Променя се именно онази изкривена в същността си демокрация, която допусна незаконното забогатяване на малцина за сметка на всички. Променя се времето на легализираните мутри. На куфарчетата от митниците към партийните централи.
Тук твърдоглавите се размърдват: защото много боли, когато се изчисляват големи загуби от противозаконна дейност. Защото още повече боли, когато в главите на твърдоглавите прониква ясната истина, че оттук нататък ще е така. Че философията народът да гледа народна топка, докато политиката си гледа корупцията, се сменя с правилата на истинската демокрация и справедливата пазарна икономика.
И тогава в ход е пусната въпросната политическа алхимия. За да се случва демагогията обаче, е необходимо да се поддържа публичен образ на "мафията", зад който да се крият истинските кукловоди. Това е единственият им шанс да изброят някаква временна индулгенция. Във всеки различен момент е необходимо да се намират най-удобните мишени, върху които да се проектира митичният образ на мафията. Така че конструкциите от минали години да се преповтарят и укрепват; да се сочи с пръст към нови имена, докато истината потъне дълбоко и неоткриваемо под плетеницата от интриги. и тук схемата е простичка: за да се забърка тази манджа, са необходими няколко съставки: човек със съмнителен бизнес; министър, или по-добре двама; депутат и някой по-мистериозен субект, върху който да се лепне етикета "сив кардинал" или "задграничен вуйчо" (нов Дойнов).
За да се хваща публиката на номера с фалшивите патици, е също така много важно да ни привикнат да съдим за хората по думите, които някой друг изрича по техен адрес. Затова пред очите ни всекидневно се редактира Новият завет: "По делата им ще ги познаете". Не, този принцип не отърва на твърдоглавците, които се борят всичко да си остане по старому. Затова правят всичко възможно да скрият делата и да ни накарат да живеем единствено от и чрез думите.
Авторите на сценария използват за илюстрация логично разработени асоциации: Яхта-богат; богат-крадец; политик-лъжец; компромат-оставка; оставка-достойнство. Фактът, че обществото не получава ясни отговори по тази макар и проста схема, някак остава встрани. Започва да звучи кулминацията за твърдата ръка. Това е пропагандата, с която се опитват да зомбират обществото: "Ако кормилото е в твърда ръка, лодката ще издържи на всякакъв ураган. Няма оправия, време е да дойдат силните мъже със здравите ръце, 19 май не бил срамна дата в историята, а напротив…"
Много ми се иска да кажа с ръка на сърцето: "Този номер няма да мине". Но не съм вече толкова убеден. Оптимизмът (не този, който е вроден, а този, който сам си си изградил върху рационална основа) трудно се постига и лесно се губи. Опитвам се да не загубя своя. Търся компромата, когато след Великденската литургия в Троян ме спря една възрастна съседка на нашите и съвършено безцеремонно ме шляпна със следното разсъждение: "Ти, момче, се благодари, че не са те снимали с някоя жена, та да ти развалят семейството. Щото политиката си е политика, ама без семейство си заникъде." Че е права, права е. Като се замисля, може би пък трябва да благодаря на политическите алхимици задето мислят толкова еднопланово…
* Като че ли единственото засега спасение от този сценарий е в единичните прояви на живителния български инат. Инатът на бай Хасан да превърне орехите в печеливш бизнес, или инатът на баба Гинка, съседката на Емил Кошлуков, която половин час се борила да накара полицията да дойде да види обраното му жилище, и накрая едва ли не трябвало да се почувства виновна, че звъни на “166”. (бел. моя)
В. “Монитор”, 22 май 2003 г.