ШИКАЛКАВЕНЕТО Е ОПАСНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ
17 Април 2003 г., публикувано в Архив
“Новото време” търси градивни идеи, а не инструменти за оправдаване на провалите
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Мирослав Севлиевски е роден през 18 януари 1965 г. в Троян. Завършил е география в СУ "Св. Климент Охридски". Един от създателите на Групата за натиск на Новото време. Член е на Политическия съвет на НДСВ и на парламентарната комисия по вътрешна сигурност. Депутат от Бургаския многомандатен район. Женен с едно дете. Той е координатор на дискусионен клуб “Новото време”, иницииран 22-ма депутати от НДСВ.
Преди две години повечето участници в групата за натиск “Ново време” се обединихме около една кауза, за която вярвахме, че ще разруши остарелите и компрометирани политически модели от досегашния преход. Използвахме същото име, когато преди няколко дни решихме да формираме дискусионен клуб в рамките на Парламентарната група на НДСВ, за да подчертаем, че не оспорваме, а напротив - продължаваме да вярваме в каузата на новото, което НДСВ е призвана да защити.
Поради натрупаните през годините цинизъм и разочарования, каузалното говорене у нас вече не предизвиква ентусиазъм, а ирония, и често се бърка с патетика. Затова ще се стремя да обясня целите и стремежите ни възможно най-неемоционално.
Първо. Законите, които излизат от Народното събрание,
и на които голяма част от гражданите за съжаление гледат като на нещо абстрактно, оформят лицето на нацията. От това какви закони приемаме и какъв е дневният ни ред зависи до голяма степен дали в България стимул ще получат предприемчивите, креативните, енергичните личности или инертните, ленивите, мързеливите, страхливите. Във всяка нация процентното съотношение на едните и другите е горе-долу еднакво. В Белгия, Гърция, Италия мързеливите и неспособните не са по-малко, отколкото в България. Какво тогава ги кара да работят по-добре от нас?
Именно законите определят коя от двете групи ще получи предимство и ще оформи характера и начина на живот на обществото. Чрез нашия максимално отворен за дискусии клуб ние ще създадем такава творческа среда при писането на законите, че всеки нормативен акт, гласуван в Народното събрание да подкрепя съзидателната енергия на българина, а не склонността да чака наготово някой друг да му оправя бакиите. Тоест по тази линия ние имаме ясно определен враг – инертността и пълната дезинтересираност от държавата, освен когато имаме да взимаме нещо от нея.
Второ. Старите партии продължават да мислят,
че политиците създават обществените интереси, че те определят дневния ред на обществото. На което обществото им отговаря в най-добрия случай с кристално обидни вицове от типа “ – Пак ще вали; – А бе, остави ги да правят каквото искат”.
Не е необходимо да търсим социологически проучвания, за да ни стане ясно колко опасно висока е степента на неодобрение към политиците и политическите партии у нас. Достатъчно е да видим процента на хората, които “ходят за гъби” по изборите. И това е достатъчно голяма беда, но има и друго – неудовлетворението на действащи политици от политическия живот. Мантрата, че “у нас нищо не се получава”, а всяко добро намерение е мъртвородено заради скептицизма и инертността на околните (независимо дали с “околните” се визират колеги политици или гражданство) е много удобна и лесна като инструмент за оправдаване на провалите. Такива обяснения ни обричат да тъпчем недоволно на едно и също място и създават условия за корупция, злоупотреби и хаос.
Клубът “Новото време” има една проста като велосипеда идея
за постепенното преодоляване на това недоволство, или най-малкото за някакви видими усилия в тази насока. Искаме да докажем, да демонстрираме, че сме се отказали от обичайното за българския политик самочувствие на “държавен ръководител”. Политиците на новото време не се мислят като шамани, които определят някакви приоритети и след това ги повтарят непрекъснато. Приоритетите не са заклинания. И тях не ги задават политиците. Задава ги обществото. Никоя партия досега не поиска да признае тази проста истина, защото подобно признание изисква смирение. Затова досега нямаме правителство, което да си е отишло ненамразено от обществото. Ние искаме ясно да кажем чрез клуба на гражданите: ние не се мислим за мисионери; не се смятаме за призвани да създаваме интереси, а да участваме в тяхното публично регулиране.
Трето. Към днешна дата никой в политическото пространство
не вади нова кауза, което поставя Симеон Сакскобургготски в позицията на единствения каузален политик в България. За да се превърне неговата кауза в реален и осезаем резултат, групата в парламента трябва да търси по-голяма изобретателност и нови решения като ноу-хау. Ако продължим за яснота да сравняваме НДСВ с фабрика, за да дава тя по-добра продукция, значи трябва да се подобри суровината, да повишим качеството и да квалифицираме служителите. А това става именно с вътрешни дискусии и консултации със знаещи хора отвън. При добре свършена работа остават ясни белези.
Говорим за големи проекти, но не правим достатъчното те да се превърнат в реалност, защото така е по-лесно, а голямото говорене излиза много евтино.
Много се изписа за това ще цепим ли групата или не. Това е може би естествено като подозрение, като се има предвид досегашната практика. Достатъчно е обаче да се направи едно сравнение между нашите намерения за действие и досегашните “мравки”, “люспи”, групи на 19-те и прочее. Всички наши дискусии ще бъдат открити не само за колегите ни, но и за журналистите. Ние нямаме никакво намерение да се събираме да ядем агнешки главички или телешко шкембе, нито да даваме поводи за подозрение в подмолни сценарии.
И Виденов, и Костов владееха парламентарните групи чрез страх. При БСП властваше страхът да не предадеш страниците на партийната историята; при Костов – страхът да не те изключат от системата “за взимания”. И за БСП и за СДС достойнството на редовите политици бе последна грижа на лидерите. Отликите им с НДСВ са огромни. Дори само поради причината, че Симеон Сакскобургготски предлага политика на надежда и лично достойнство.
Актуалният въпрос е друг
– не да се правят групи и подгрупи. Най-лесно е да се прави политика на големи надежди. По-трудно е да се прави политика с отговорност, а не да говорим, че другите са криви. Да видим на колко човека сме споделили неща, които знаем и от колко сме почерпили опит; да разберем има ли хора в България, които успяват, които осъществяват българската мечта. Защо трябва да вярваме, че политиците са единствените, които успяват и са в позиция да намерят верния път. Въпросът е има ли политици, които искат да разпознаят успелите хора, да ги оценят по достойнство, както и да направят механизъм, чрез който да споделят опита. Това е, което ще се опита да направи дискусионният клуб “Новото време”.
Новото време е цел, а не лозунг. Ако това е знаме – струва си за това знаме да се пада и става, без много да се скандира.
В. “Монитор”, 17 април 2003 г.
Мирослав СЕВЛИЕВСКИ
Мирослав Севлиевски е роден през 18 януари 1965 г. в Троян. Завършил е география в СУ "Св. Климент Охридски". Един от създателите на Групата за натиск на Новото време. Член е на Политическия съвет на НДСВ и на парламентарната комисия по вътрешна сигурност. Депутат от Бургаския многомандатен район. Женен с едно дете. Той е координатор на дискусионен клуб “Новото време”, иницииран 22-ма депутати от НДСВ.
Преди две години повечето участници в групата за натиск “Ново време” се обединихме около една кауза, за която вярвахме, че ще разруши остарелите и компрометирани политически модели от досегашния преход. Използвахме същото име, когато преди няколко дни решихме да формираме дискусионен клуб в рамките на Парламентарната група на НДСВ, за да подчертаем, че не оспорваме, а напротив - продължаваме да вярваме в каузата на новото, което НДСВ е призвана да защити.
Поради натрупаните през годините цинизъм и разочарования, каузалното говорене у нас вече не предизвиква ентусиазъм, а ирония, и често се бърка с патетика. Затова ще се стремя да обясня целите и стремежите ни възможно най-неемоционално.
Първо. Законите, които излизат от Народното събрание,
и на които голяма част от гражданите за съжаление гледат като на нещо абстрактно, оформят лицето на нацията. От това какви закони приемаме и какъв е дневният ни ред зависи до голяма степен дали в България стимул ще получат предприемчивите, креативните, енергичните личности или инертните, ленивите, мързеливите, страхливите. Във всяка нация процентното съотношение на едните и другите е горе-долу еднакво. В Белгия, Гърция, Италия мързеливите и неспособните не са по-малко, отколкото в България. Какво тогава ги кара да работят по-добре от нас?
Именно законите определят коя от двете групи ще получи предимство и ще оформи характера и начина на живот на обществото. Чрез нашия максимално отворен за дискусии клуб ние ще създадем такава творческа среда при писането на законите, че всеки нормативен акт, гласуван в Народното събрание да подкрепя съзидателната енергия на българина, а не склонността да чака наготово някой друг да му оправя бакиите. Тоест по тази линия ние имаме ясно определен враг – инертността и пълната дезинтересираност от държавата, освен когато имаме да взимаме нещо от нея.
Второ. Старите партии продължават да мислят,
че политиците създават обществените интереси, че те определят дневния ред на обществото. На което обществото им отговаря в най-добрия случай с кристално обидни вицове от типа “ – Пак ще вали; – А бе, остави ги да правят каквото искат”.
Не е необходимо да търсим социологически проучвания, за да ни стане ясно колко опасно висока е степента на неодобрение към политиците и политическите партии у нас. Достатъчно е да видим процента на хората, които “ходят за гъби” по изборите. И това е достатъчно голяма беда, но има и друго – неудовлетворението на действащи политици от политическия живот. Мантрата, че “у нас нищо не се получава”, а всяко добро намерение е мъртвородено заради скептицизма и инертността на околните (независимо дали с “околните” се визират колеги политици или гражданство) е много удобна и лесна като инструмент за оправдаване на провалите. Такива обяснения ни обричат да тъпчем недоволно на едно и също място и създават условия за корупция, злоупотреби и хаос.
Клубът “Новото време” има една проста като велосипеда идея
за постепенното преодоляване на това недоволство, или най-малкото за някакви видими усилия в тази насока. Искаме да докажем, да демонстрираме, че сме се отказали от обичайното за българския политик самочувствие на “държавен ръководител”. Политиците на новото време не се мислят като шамани, които определят някакви приоритети и след това ги повтарят непрекъснато. Приоритетите не са заклинания. И тях не ги задават политиците. Задава ги обществото. Никоя партия досега не поиска да признае тази проста истина, защото подобно признание изисква смирение. Затова досега нямаме правителство, което да си е отишло ненамразено от обществото. Ние искаме ясно да кажем чрез клуба на гражданите: ние не се мислим за мисионери; не се смятаме за призвани да създаваме интереси, а да участваме в тяхното публично регулиране.
Трето. Към днешна дата никой в политическото пространство
не вади нова кауза, което поставя Симеон Сакскобургготски в позицията на единствения каузален политик в България. За да се превърне неговата кауза в реален и осезаем резултат, групата в парламента трябва да търси по-голяма изобретателност и нови решения като ноу-хау. Ако продължим за яснота да сравняваме НДСВ с фабрика, за да дава тя по-добра продукция, значи трябва да се подобри суровината, да повишим качеството и да квалифицираме служителите. А това става именно с вътрешни дискусии и консултации със знаещи хора отвън. При добре свършена работа остават ясни белези.
Говорим за големи проекти, но не правим достатъчното те да се превърнат в реалност, защото така е по-лесно, а голямото говорене излиза много евтино.
Много се изписа за това ще цепим ли групата или не. Това е може би естествено като подозрение, като се има предвид досегашната практика. Достатъчно е обаче да се направи едно сравнение между нашите намерения за действие и досегашните “мравки”, “люспи”, групи на 19-те и прочее. Всички наши дискусии ще бъдат открити не само за колегите ни, но и за журналистите. Ние нямаме никакво намерение да се събираме да ядем агнешки главички или телешко шкембе, нито да даваме поводи за подозрение в подмолни сценарии.
И Виденов, и Костов владееха парламентарните групи чрез страх. При БСП властваше страхът да не предадеш страниците на партийната историята; при Костов – страхът да не те изключат от системата “за взимания”. И за БСП и за СДС достойнството на редовите политици бе последна грижа на лидерите. Отликите им с НДСВ са огромни. Дори само поради причината, че Симеон Сакскобургготски предлага политика на надежда и лично достойнство.
Актуалният въпрос е друг
– не да се правят групи и подгрупи. Най-лесно е да се прави политика на големи надежди. По-трудно е да се прави политика с отговорност, а не да говорим, че другите са криви. Да видим на колко човека сме споделили неща, които знаем и от колко сме почерпили опит; да разберем има ли хора в България, които успяват, които осъществяват българската мечта. Защо трябва да вярваме, че политиците са единствените, които успяват и са в позиция да намерят верния път. Въпросът е има ли политици, които искат да разпознаят успелите хора, да ги оценят по достойнство, както и да направят механизъм, чрез който да споделят опита. Това е, което ще се опита да направи дискусионният клуб “Новото време”.
Новото време е цел, а не лозунг. Ако това е знаме – струва си за това знаме да се пада и става, без много да се скандира.
В. “Монитор”, 17 април 2003 г.